Лицата на мигрантската младеж: Иптисам Хасан

„За бежанците е много трудно особено в началото. Нито знаят езика, нито излизат от лагера, защото не познават нищо. Подкрепата на организациите беше по-малко по време на пандемията. Когато ние ходихме те бяха много щастливи. Но пандемията много им се отрази, ако организациите не са там, няма кой да се занимава с тях.“

„В третата година дойде пандемията. И аз останах вкъщи и тогава реших да взема две години от обучението в едно. Мама ме гледаше недоверчиво. Аз си казах отново “ще уча, за да знае, че мога да се справя с всичко”. Точно навреме започнах две години в една и две специалности.“

Би ли се представила с няколко думи?

Аз съм Иптисам Хасан. Името ми означава усмивка на арабски. На 24 години съм от Ирак, от град Синджак. Язиди съм. Получих българско гражданство преди 2 месеца, което очаквах от 2017 г. Първоначално, когато дойдох в България всичко ми беше много трудно заради езика и защото нямах приятели. Всичко беше ново - сякаш, че съм родена отново. Справих се, защото посещавах курсовете по български език в лагера на бежанците. Курсът беше 6 месеца, но ние бяхме палавници и останахме само 4 месеца. След това се записах в училището. Имах няколко приятели в самия лагер, които бяха от Сирия, но много от тях се отказаха от училището, защото ги настаниха в по-задна година.

Тоест те са били записани в по-малък клас от този, който вече са завършили?

Да, даже някои в две години по-малък клас. Аз бях записана в клас в една година по-малък клас.

Ти, все пак реши да продължиш?

Да, другите се отказаха от ученето. Аз не исках да стоя вкъщи, ходих на училище и не съжалявах. Аз бях с две години по-голяма от моите съученици, но това не ме притесняваше, защото те изглеждаха по-големи от мен в лице. Първата година ми беше супер трудно в училище, когато постъпих през 2013 г. Започнах от 8-ми клас в 18-то училище. Трудно ми беше, защото средата беше нова и се притеснявах заради езика, но учителите ми помогнаха. Те ми казваха да не се притеснявам, защото те знаеха колко е трудно. Първата година минах със средни оценки, но това не беше заради мен, а заради езика. В 9-ти клас вече се чувствах по-добре, защото научих български по-добре. Започнах веднага да говоря и тогава дойдоха нови съученици, които също бяха с арабски произход, но родени в България. Те знаеха български по-добре от мен, но винаги учителките по български език ме даваха за пример, защото може би се готвех за уроците по-добре от тях и се справях по-добре от тях, въпреки че те бяха родени тук. Когато учителката по български ми пишеше 3-ка тя се радваше и аз се радвах, защото знаехме, че това е реален напредък. Аз не пропусках часове, нищо че понякога стоях и нищо не можах да разбера. В 10-ти клас вече се справях съвсем сама без никой да ми помага. Имах доброволки от Каритас, които ми помагаха да уча за матура. Аз бях започнала подготовка за матура от 9-ти клас, защото знаех, че ще ми е трудно да запомня бързо всичко. В 10-ти клас сама си изкарвах 4-ки. Имаше и учители, които ме тормозиха. Спомням си за една госпожа, която се отнасяше лошо към мен. Един ден, половин час преди началото на часа аз бях седнала пред класната стая. Въпросната госпожа ме видя и ми каза “Вместо да слушаш музика, вдигни някакъв учебник да учиш. Ако не ти харесва, се върни в своята държава”. Аз не отговорих нищо, защото в нашата държава сме свикнали да не отговаряме на учителите. Аз я уважавах. Обаче една от съученичките ми стана и й каза “Госпожо, Вие нямате право да казвате на Иптисам да се прибира. Ако на Вас не ви харесват арабските държави, защо тогава Вашите снимки във фейсбук са в арабските ресторанти?” Това момиче ме защити, въпреки че аз нямах особена връзка с нея, а аз гледах да си замълча. След това случката стигна до директора, защото моят клас реши да се оплаче от госпожата. Аз нищо не съм искала, но наистина беше обидно да ми се кара и да ми казва да се връщам в моята държава и защо правим война. Аз не правя война, аз съм избягала от нея. Госпожата беше уволнена, не само заради мен, но се оказа се, че тя има действително анти-арабски убеждения и е настоявала да се премахне арабската паралелка. След нея дойде един страхотен учител и той винаги се интересуваше от моята религия и ми задаваше въпроси.

Освен този негативен случай имаше ли нещо друго неприятно в училище?

Не, винаги ми е било много приятно да си говоря със съучениците, както и на тях с мен. Те винаги ме защитаваха, помагаха ми с тестове, казваха ми значенията на думите и запетайките. Иначе по биология също ми беше много трудно в началото, но след това 11-ти и 12-ти клас имах само 6-тици и госпожата винаги ми казваше “свалям шапка пред теб”. По география госпожата също много ме окуражаваше и ми казваше “виждаш ли колко си станала добра, когато учиш.” А на мен просто ми беше много трудно в началото.

Значи ти премина от 3 едва-едва до 6?

От 3, после 4, 5 и накрая само 6. На матурите ми беше трудно, колкото и да учех за героите. Аз знам за историята на героите, но е трудно да се пише литературно есе върху тях.

Как реши да продължиш в Нов български университет?

В началото исках да уча медицина и започнах да се готвя за медицина. Както обикновено в нашето училище в Ирак имаше удряне на учениците, особено в средното, винаги ме тормозиха с това нещо : удряне на линия на ръката. Даже понякога без причина. Във 2-ри клас ме удариха без причина, защото учителят не харесваше моето семейство. Аз бях много малка и харесвах ученето още от 5 годинки, когато започнах да уча в училище. В нашите градове нямаше детски градини и аз винаги крадях учебниците на брат ми и ходих да чакам пред училището. Директорът ме видя и каза на баща ми, че мога да ходя на училище, щом толкова искам. Моят съсед ми беше учител и преди да заминем ми каза “Помниш ли, когато тръгна на училище и беше толкова малка, че трябваше да те вдигам, за да стигнеш до дъската”. Минах първи и втори клас много лесно, но от четвърти до шести ми беше много трудно, заради този тормоз. Казвах на родителите ми, че ме удрят, но те отговаряха “защото не учиш и нищо не знаеш.” Те не ме чуваха и аз намразих ученето. Досега мразя математика заради тези учители. Когато дойдох в България мислих, че и тук ще ме тормозят с удряне, но директорът ме успокои, каза ми каза, че в българските училища няма удряне. В Ирак през лятото се готвих за училището по история, математика и география, за да съм подготвена. Учителят обаче по история в първия учебен ден ми каза да не сядам отзад, а да стоя отпред. Изкара ме на дъската и започна да ми задава въпроси, които знаех, но той не ми остави време. Каза ми “знам, че нищо не знаеш” и ми удари 15 линия и досега помня. 15 линии. Тогава бях толкова малка, на 8 и много се ядосах. Заради това една година повтарях. Нашите ми казваха, че съм глупава и не уча и затова нямам добри оценки. Когато казах на мама, че ще уча медицина, тя се смееше и не вярваше, че ще се справя. Майка ми видя, че съм сериозна и започвам да се готвя по химия и биология още от 9-ти клас. Майка ми първоначално се смееше, защото смяташе, че съм глупава. След като ме видя, че съм сериозна каза “добре, хубаво и застана до мен.” След като изкарах матурите ме приеха медицина, аз исках само зъболекар, но ме приеха и медицина. Аз тогава казах “Аз се отказвам. Ще уча интериорен дизайн в НБУ”. Майка ми тогава ме гледаше без да разбира и ми казваше “ти нали от 10-ти клас се готвиш за медицина”, а аз и отвърнах “ти нали се смееше, аз исках да ти докажа, че мога да се справя, но не искам да уча медицина. Исках да видиш, че не съм глупава.” И тя така ме гледаше “Това ли беше идеята”? “Да, това беше идеята - само и само, за да докажа, че не съм глупава. Бъдете до мен, не ми казвайте, че съм глупава.” Обясних й за учителя отново, че не бях аз виновна. Аз намразих ученето тогава и нямаше да продължа да уча, ако бях в Ирак.

Но сега завърши интериорен дизайнер в Нов Български Университет.

Да. Там в началото също ми беше трудно, но от втората година вече ми харесваше повече и започнах сама да се справям с всичко. Тогава реших, че ще запиша втора специалност “Живопис”. Казах на мама, а тя все ми казваше “Ти, луда ли си, справи се първо с дизайна”, а аз си мислех “пак ли трябва да доказвам”. В третата година дойде пандемията. И аз останах вкъщи и тогава реших да взема две години от обучението в едно. Мама ме гледаше недоверчиво. Аз си казах отново “ще уча, за да знае, че мога да се справя с всичко”. Точно навреме започнах две години в една и две специалности. Имах 40 лекции, понякога стигаха до 50. Аз имах повече лекции от моите колеги, които взимаха две години в една. Мама пак ме гледаше с отворени очи и си спомням, че приятелите ми винаги ми казваха, че съм глупава в училище. Затова се амбицирах отново да покажа какво мога да направя - за тях и за учителите, които ме тормозиха в Ирак, но си казах, че чак като си взема дипломата, тогава ще се хваля. В крайна сметка взех две специалности, две години в една, всичко приключих. Още след нова година приключих, завърших преди колегите. Някои още не вярват, че съм завършила навреме. Дипломирането е през септември.

Мислиш ли, че пандемията и възможността да си останеш вкъщи ти помогна да завършиш две специалности и то за една година да вземеш две години?

Да, до известна степен, но аз през цялото време и работих - в Каритас се занимавам с деца. Работя това от 2019 г. Затова беше предизвикателство за мен - да уча и да работя в същото време.

Предполагам, ти, харесва сегашната ти работа с деца?

Да, много ми харесва, защото съм сред нашите хора и мога да използвам моя език. Хем виждам някои от нашите държави и се радвам да работя, нищо, че понякога е трудно с децата.

А с колегите българи как се разбираш?

Много добре, никой не ме обидил досега. Винаги питат за моята религия и се интересуват. Сякаш сме едно семейство целия Каритас. Каквито проблеми имаш може спокойно да споделиш, ако закъсняваш, споделяш и всичко се разбира. Иначе коронавирусът се отрази върху ученето ми. Понякога нямах интернет, а и не е като да стоиш в класната стая и да питаш въпроси. През тези години учехме сами. Или нямаш интернет или има проблеми в онлайн класната стая : излизаш и влизаш.

Тоест не ти хареса особено онлайн обучението?

Не, като посещавах лекции по-бързо научавах нещата - програмите, защото сядах и пишех. Ако имах проблеми вдигам ръка и казвам, а докато си включа микрофонът вече сме преминали на края на урока. Ковид ми се отрази, не можах да науча много добре програмите.

А с колегите в университета как се разбираш?

Много добре. Имам няколко приятели, с които поддържаме връзка. Две от тях също взимат две години в една.

А, ти, тук живееш с майка ти и с брат ти?

Имам двама братя. Мустафа е по-малък от мен, а другият ми брат е по-голям от мен с две години. Всички сме в България. Мустафа учи, а другият работи. Те вече свикнаха с България, ние сме тук от 10 години.

Как стана така, че да останете в България, а не например в Германия?

Баща ми беше тук 5 години преди нас и събра семейството. В началото искаше да отиваме в Германия, но щяха да ни върнат. След това вече влязох в 11-ти клас и майка ми прецени, че, ако сега тръгнем, пак ще ме върнат година назад в училище и ще завърша много късно университет. Щях да загубя много време в учене на езика и тя реши да си взема матурите и тогава да заминем за Германия. Аз започнах университет в България и всяка година казвам “хайде още една година”. Догодина Мустафа има матури и оставаме тук, а аз реших да запиша магистратура отново две година в една. Вече свикнах.

Можеш ли да определиш живота си тук като спокоен?

Да, защото в Ирак не можеш да спиш от страх. Не знаеш кога идва някой да те убие или има бомба. За нас е по-спокойно.

Кое ти беше най-трудно при пристигането и след като се установихте тук?

Най-трудното беше езика и, че нямахме приятели. Всичко беше ново, затова ми беше малко по-трудничко. Малко по-малко се справихме. С времето хората видяха, че сме добри и не сме от тези, които правят проблеми. Трудно ми беше, защото и мюсюлманите тук не говорят моя диалект, но след като започнах работа се запознавам с много хора - и българи и араби.

При теб неправителствените организации като Каритас или БЧК играят своята роля, за да улеснят живота ти.

Да, там се срещам с хора.

А Ковид-19 как засегна работата ти?

В началото не ходехме на работа. Тази година от септември започнахме да ходим на работа. Преди това бяхме онлайн с децата и беше много трудно. От сутринта до вечерта бях само на лаптопа - нито излизане, нито контакт с други хора, особено с децата. Слагам слушалките и в един момент мислех, че не чувам гласа си. Влизах от работа в час в университета. След това някои колеги се притесняваха да ходят в лагера за бежанци. Аз с една друга колежка не се страхувахме да ходим и ходихме всеки ден без четвъртък. Ходим си спокойно сякаш сме вкъщи, без да се страхуваме. Ако моят шеф не ми забрани да ходя, аз ще продължа да посещавам лагера.

Мислиш ли, че пандемията създава нови трудности или нови възможности за младите мигранти и бежанци?

За бежанците е много трудно особено в началото. Нито знаят езика, нито излизат от лагера, защото не познават нищо. Подкрепата на организациите беше по-малко по време на пандемията. Когато ние ходихме те бяха много щастливи. Но пандемията много им се отрази, ако организациите не са там, няма кой да се занимава с тях. Всички бяха много стреснати. По-скоро създава нови трудности.

Но ти благодарение на твоята амбиция успя да се справиш.

Да, опитах се.

Как те промени миграцията?

Даде ми човешкото. В нашите държави не винаги е така. Имам предвид да помагаме на хората, когато имат трудности и да застанем до тях. Много неща се промениха в мен, но аз бях много малка - на 14 години. Вече съм по-спокойна като българите. В нашите държави сме малко по-нервни. Другото е, че се научих как да се грижа за децата. Много от децата със страх казваха “мадресе, мадресе”, което значи училище. След две седмици децата не искаха да излизат от стаята. С игри и човешко общуване децата вече не страхуват. Някои от децата в училище ме наричат “мамо”, защото знаят, че ги закрилям и не позволявам на големите да ме тормозят. Казвам им “тази дума е хубава, но още съм млада.” Едно малко момиче, когато ме виждаше се страхуваше, но сега като мишка идва до мен и не ме пуска. Когато не съм там плаче. Сега, като се върна в Ирак за месец искам да съм доброволка в един лагер за сираци.

Какво ти харесва най-много в България?

Най-много хората. Те много приличат на нас, не са високомерни, спокойни са. Когато бях в Германия там изобщо не ми харесваше, там се задушавах, хората са по-студени. Веднъж питах една жена в София, която ходеше с бастун, къде е училището. Тя ми обясняваше, но аз не разбирах. Тя тогава реши да ме придружи и половин час търсехме заедно, а тя трудно ходеше. Запомних това. Другото, което много ми харесва, са празниците. Всеки месец се почива. И Баба Марта и Великден и ние язидите празнуваме.

Какви са плановете ти за бъдещето?

Имам много мечти. Мечта от детството ми е да отворя галерия за живопис в Ирак и там да рисуват децата. Много добре би се отразило на децата в лагерите там да рисуват. Искам и да се занимавам с дизайн, аз вече съм правила някои проекти и чертежи в Ирак. Правих по-модерни чертежи и един човек беше ги видял и ме беше поканил в неговата фирма за архитектура и по-специално изработване на врати. Тези мечти искам да осъществя в Ирак, когато стана много добра. Другата ми мечта е да направя дом за сираци, която имам още от 7-годишна. Искам да е с мой дизайн. Дом, в който децата да не се чувстват сираци. Да има много занимания, така че, когато излизат от дома децата да имат много умения, да има изкуство, игри, спорт, музика, училище. От сутринта до вечерта да бъдат активни, а не да спят. Искам децата, когато излизат да могат да правят нещо. Всичко съм измислила, но ми трябват долари (смее се).

Последен въпрос : ако можеш да промениш нещо в България какво би било?

Не знам, всичко ми харесва. Всичко около мен е супер. Може би само бавната администрация, в Ирак не е така. Тук чакаш един документ или просто подпис прекалено дълго време. Майка ми си загуби един документ. И всеки ден тя ходеше за преиздаване. Служителката всеки ден се качваше до петия етаж до офис на началника и се връщаше “Няма го. Утре” И така цял месец, докато не реших аз да я придружа, за да кажа, че не е нормално да се чака толкова дълго. Разбирам да се бавят два-три дни, но не един-два месеца... Нещо трябва да се промени.